Привет и от мен! След красивите снимки и вълнуващия разказ на Любашки и Иво за Албания доста се зачудих дали да пиша, но все пак ще драсна и за едно мое кратко пътуване в края на юли до близка Гърция. Отсега уточнявам, че снимките ми са само от телефон – т.е. не особено качествени
В края на юли имах възможност да си пусна 2 дена отпуск и набързо запланирах разходка из Родопите и до манастирите на Метеора. Даааа, но става дума за периода 26-29 юли (от четвъртък до неделя) и колкото и да гледах прогнозите, из нашите земи все се очакваха проливни дъждове. Затова в крайна сметка набързо пренаредих плановете изцяло в полза на южната ни съседка: щях да разполагам с четвъртък за път дотам (плюс цяла вечер за разходка и разглеждане), петък за манастирите (очакваха се превалявания тогава, но леки), неделя за връщане и една слънчева събота, която си харесах за разходка из планината Пинд. Речено-сторено!
В четвъртък имах едни скучни 540 км, основно магистрали. Разнообразих си ги обаче със спиране за зареждане на бензин и за обяд в Лептокария, един от крайбрежните курорти. Зевс се въсеше над Олимп:

И докато седна да обядвам, закапа. Това обаче не ми попречи да вляза в морето да поплувам, докато ми сервират – няма как дъждът да ме намокри повече от вълните

Късния следобед бях вече в Калабака (Kalabaka, Kalampaka). Скалите, извисяващи се над градчето, са впечатляващи:

Да кажа отсега, че ми препоръчаха много приятно заведение с местни специалитети; едното бяха кюфтенца от орехи! Невероятно вкусни! Казва се Valia Calda, което (предполагам) е арумънският вариант на Valea Caldă, Топлата долина. Вечерях, поразходих се, но не ме свърташе – дъждецът още не беше спрял напълно, когато се качих горе до манастирите, за да ги видя на свечеряване. Всъщност до тях се стига много лесно и бързо, за по-малко от 15 минути. Пътищата край тях са изградени и поддържани от самите манастири. Прекрасни и живописни, с оформени площадки за спиране и снимки. Гледката е зашеметяваща, историята им също е много интересна – как са никнали по изолираните скали един след друг, непристъпни за външни хора, сурови за живот. В интернет могат да се намерят много и красиви професионални снимки от това място, затова няма да качвам много от моите. Повечето са от петъчния ден, но по различно време: на зазоряване, през деня и вечерта около залез слънце.
„Свети Стефан“, който особено ми легна на сърцето:

В момента е женски манастир. Само два от шестте действащи манастира в Метеора са населени от монахини, но броят на монахините е по-голям от този на монасите. „Св. Стефан“ е с по-удължено работно време, до 17:30, може да се остави за накрая (другите манастири затварят за посетители в 16:00).
На тази дребна снимчица

се виждат 4 манастира: горе вдясно е „Св. Варлаам“, зад него е загатнат „Големият Метеор“, долу на преден план е „Русину“, а в далечината долу е „Св. Николай Анапафсас.“
Слънцето вече започва да озарява отсрещните планини:

И буди с лъчите си манастира „Големия Метеор“:

Часът е вече към 7 сутринта, никакви туристи, имаше само снабдители, които по клетки на метални въжета изпращаха някакви провизии в манастирите. На следната снимка долу вляво се вижда мостът за посетителите, а централно долу се забелязват металните въжета (манастирът е „Св. Варлаам“):

А ето го и „Големия Метеор“ през деня, опасан от върволица посетители:

Ежегодно около 2 милиона туристи от цял свят посещават манастирите: имаше китайци, японци, американци, руснаци, може би и българи За всеки от манастирите има водна такса в размер на 3 евро - това осигурява издръжката им.
Цветната градина на манастира „Русину“ – ако не се лъжа, това е другият женски манастир:

Снимка и на „Св. Варлаам“ около 19:00h:

В петък манастирът не приема посетители, изкачих се само до входната му врата (поглед от нея към витото стълбище):

и се полюбувах на невероятната гледка наоколо

„Св. Варлаам“ е обитаван само от 1 монах (е, със сигурност има и помощен персонал, който да се грижи за чистотата).

Имах време да покарам и по вит път от манастирите към съседна Vlahava:
https://goo.gl/maps/t1Xw8Z8vXo12
Красиво тихо пътче, по което срещнах само стадо овце, а на връщане и една змия (за съжаление късно я видях и минах през нея).
След като прекарах цял ден из манастирите (за деня 3 пъти се качвах до тях), дойде и съботният ден - емоциите тепърва ми предстояха
(Следва)

Супер...чакам продължението...

Написала съм го, Любо, някоя вечер ще седна пак и ще го кача със снимките - извинявам се

Бях си запланувала цял ден каране из парка Дзумерка (Tzoumerka, Чумерка), планината Пинд! Първоначално бях начертала това:

https://goo.gl/maps/gmBe5vEV8ME2

Основните ми точки бяха една бензиностанция за зареждане, след която навлизах в планината; водопадът Катарактис (Katarraktis) близо до едноименното селце, скалният манастир Кипина (Moni Kipinas) и проходът по пътя към Антуса (Anthoussa) (мисля, че се казва Барос). На бензиностанциите отделях специално внимание, понеже бензинът ми стига за около 280 км, а в малките селца бензиностанциите може и да са затворени през почивните дни.
Към 10:30 напълних резервоара догоре близо до Куцелио и поех към полите на планината. Започваше обещаващо, с гледка към виещия се отсреща път, който ме очакваше:

При този завой край мен мина скутер и човекът намали, за да ме пита с жест дали всичко е наред. Като цяло по тези пътчета почти не срещнах хора и коли, единствено в селцата виждах жители – кой работи в градината, кой на раздумка в крайпътно заведение.

Вече се катеря по „отсрещния“ баир:






И всичко вървеше по мед и масло до Палайохори (Palaiochori), където изведнъж пътят към Ктистадес се оказа с отрязан асфалт и покрит с камъни. Спрях, погледах го тъжно, не се виждах да карам с моята гола моторетка неясно какво разстояние, докато се добера до асфалт. Обърнах и поех по пътя към Просилио. И какво? Само половин километър от Палайохори пред мен пак се откри завой без асфалт... А не беше утъпкано, камъните бяха като чакъла на нашите ж.п. релси – с остри ръбове и просто насипани ей така. Явно бях уцелила подготовка за ремонт на пътя, или поне така си го обясних. Предварително бях разгледала с гугъл стрийтвю основните точки от пътя и навсякъде си имаше асфалт. „Нататък не е за мен, ще се връщам... май само отдалеч зърнах нещо от този национален парк и с това ще си остана.“ А пред мен вече се бяха показали красиви върхове и зелени склонове, прорязани от виещ се път. Недоволно поех назад и така... до следващото кръстовище, където, без много да му мисля, хванах посоката за Баптистис. А там пътищата така се вият и къдрят, че в крайна сметка пак ме водеха в посоката към водопада
Параклисче със сянка край едно от селцата:


Спрях за снимка и за да пия вода – вече беше над 30 градуса. Проведохме „разговор“ с възрастна женица на гръцки, в който се уточнихме откъде идвам и накъде отивам. „Moni?“ - пита ме тя. Мони, мони, аз съм, смея се аз, явно ме питаше сама ли съм. Не знам гръцки, но все от химията помня нещо


Река Каларитикос, която скоро щях да пресека:




Наближавах селцето Михалици, пътят започна да става все по-тесен, дори еднолентов, на места с пясък и камъни – явно от поройни дъждове предишните дни. Точно преди реката завоят на шосето бе покрито и със засъхнала кал – водата бе влачила почва от склоновете към реката. По моста над Каларитикос имаше още влажни петна:


След реката започваше по-стръмно изкачване и... препятствие: два участъка, покрити с моите любими камъни. Първият – кратичък, 10-15 метра; вторият - може би 30-40 метра. Не стоях обаче да се чеша по каската, оттук можех само да се върна, а не исках. Прекосих първия камънак, на втория само си казах: „Подавай газ и не спирай, избягвай големи камъни, отпусни ръцете“ - и... минах. Препотена, изтръпнала, но вече от другата страна Наближавах водопада и планината отново ме изненада с примамливи гледки:


До Катарактис имах още само един малък участък без асфалт, но си беше утъпкан и не беше проблем за моторчето ми – пресякох го бързо и пред мен се показа ресторантче, пред което пътят свършваше. Водопадът бе скрит зад заведението. Часът вече прехвърляше 2 следобеда, аз бях изморена и изтощена от горещината. Докато гасях мотора и слизах, край мен мина някакъв човек и се поздравихме. Стоварих си нещата на една маса и тъкмо сядах на стола, когато мъжът дойде и ме покани да седнем заедно. Така се запознах с Илияс, който бе довел родителите си из планината, за да им я покаже. Естествено, моторист, затова ме и заговори и се запознахме Изобщо не усетих кога измина 1 час, така се бяхме разприказвали и подскачахме от тема на тема – разбира се, все свързани с пътувания и мотори. Оказа се, че Илияс често пътува из Родопите, има си любими места там и даже, докато разговаряхме, ми каза приблизителни разстояния, които бяха верни! Разпита ме накъде отивам, посъветва ме да мина през Антуса, пътят бил прекрасен (така беше, да!!!), увери ме, че няма да имам повече лоши участъци и най-вече ми даде идеята да се отбия и до Сирако. Syrrako е селце, изцяло построено от камък – както къщите, така и уличките, лъхащо на романтика и на стари времена. Разменихме с Илияс координатите си и се разделихме с усмивка и с желанието пак да се видим за някое съвместно каране.
Да кача няколко снимки и от водопада
Зад ресторантчето има пътечка с каменни стъпала, по които слязох:


и първо видях ето това:




„Хммм, не е лошо ручейчето, ама чак пък водопад, дали не са прекалили малко...“ - помислих си аз. Но погледнах вляво и:


Катарактис (което на гръцки си значи просто „водопад“) се изливаше от скалите


Илияс ми бе разказал, че водопадът е истински пълноводен през пролетта, когато се топят снеговете. Сега все пак бе краят на юли и въпреки това не беше пресъхнал.
Преди да потегля пак, седнах и огледах пътя. Сирако не беше голяма отбивка от запланираното, планинската част на маршрута ми се очерта така:
https://goo.gl/maps/euKKFWPQ8t52

Общо около 240 км, щеше да ми стигне бензинът, като време горе-долу също (исках да карам по светло в планината, не желаех да съм на фар там). Трябваше само да внимавам с отбивките по пътя, за да не бия километри в грешна посока. Тук е мястото да кажа, че за упътване ползвах навигацията на Гугъл мапс, която често премълчава посоките на кръстопътищата, а ако се отклониш, тихомълком преизчислява, без да предупреди. Гад такава коварна
И така, надигнах се и тръгнах назад към Ктистадес и Сирако. Няколко снимки от пътя:








За голяма радост попаднах и на бензиностанция край Праманта, напълних догоре и продължих вече съвсем безгрижно




Пътят за Сирако се виеше все нагоре и нагоре из планината и бе много панорамен. Имаше и обратни завои, на места по-голяма денивелация, тук-там липсваха мантинели, а гледката бе прекрасна. Сирако отдалеч:


Пристигнах по горния път над селото, оставих мотора и се поразходих пеш. Улиците са каменни и се вият нагоре-надолу между къщите:




На покрива на тази къщурка бяха поставили саксийка с алпийски рози


Долу се вижда малък площад, на който се мяркаха хора:


Часът бе към шест и нямах повече време, поех назад. По пътя се спрях за няколко снимки. Поглед на изток в посока към Сирако:


И над сипеите към отсрещните планини:




Реката под мен:


И как се отправя на югозапад към Михалици:




Дъхът ми просто спираше: склонът, на който бях застанала, не беше на голяма височина (само около 1200 метра), но бе наистина стръмен и затова ми даваше усещането, че съм на много високо и всичко бе пред мен като на длан. Чак свят ми се завиваше, гледах и не можех да откъсна поглед. Снимка и на моторетката с надвисналата над мен почти отвесна скала:


Наистина с мъка се откъснах от това място и слязох по серпентините надолу, замаяна от видяното. Спрях за снимка край скалния манастир Kipinas:




Пътят се спускаше още надолу, прекоси пак реката (този път метален мост с железни плоскости, които се огъваха и простенваха под гумите) и започна ново изкачване. Поглед назад:


Срещу слънцето е, за съжаление... И поглед встрани и напред:




Пътят се изкачи, стана чист и равен - чудесен здрав асфалт без пясък и камъни:




Пътят от Каларити (малко след скалния манастир Кипина) до Антуса е около 25 км. Чист, пуст и празен – за цялото това разстояние се разминах само с два джипа, стадо крави и едно овчарско куче. Срещата с кучето не беше от приятните: опита се да ме „прихване“ и ме подгони, а беше едро – главата му беше на височината на седалката ми. Нищо, де, втора и газ и остана зад мен. А иначе много красиво животно беше! В един момент спрях за пореден път за снимка. Зад мен:


и край мен:







Бях почти в облаците Или те се кълбеха край мен На 1850 метра надморска височина е. Шосето направи рязък завой край един остър връх, който спираше облаците:


Надолу от върха бе чисто и ясно:






И панорамите от последните 6-7 снимки ме връхлетяха в рамките на 5 минути!!! Беше зашеметяващо, планината ми показваше едно след друго различните си лица. Развълнуваната ми физиономия (или поне каквото се вижда от нея) с върха зад мен:


И това, което ми предстоеше да измина:




Часът напредваше, минаваше 19:30 и трябваше да карам без много-много спирания. Не успявах да се сдържа обаче:






На всяко гасене на двигателя и сваляне на ръкавицата си казвах: „Хайде, само тази и после няма да спирам повече за снимки“ - и така доста пъти Облякох си подплатите на якето, понеже започна да захладнява. Пътят се спусна в прекрасна дъхава борова гора. Черен и чист нов асфалт, който се виеше между дърветата... вече притъмняваше и наистина не спирах за снимки – не за друго, но просто наистина нямаше нищо да се вижда на тях. Това са ми последните кадри, вече след като излязох от гората на открито:


Оттук нататък имах само спускане из ниското през селца:


И последна снимка на вярното ми другарче, което изтърпя прищевките ми, жегата и ме прибра успешно:


На фар карах само последните десетина километра преди Калабака. Вечерта трудно заспах след всички вълнения, а и китките ме боляха (наистина ме заболяха вечерта, досега не ми се беше случвало!), отделно раменете и ръцете ми изтръпваха. Бях преситена, имах чувството, че в един-единствен ден съм преживяла, видяла и почувствала събития като за цяла седмица.
Планината цял ден ми поднасяше всякакви гледки, толкова разнолика и красива бе! И пътищата с постоянното си лъкатушене, изкачване и спускане, различно състояние и вид не ме оставиха да скучая Ярък контраст с дългите магистрали с перфектен асфалт и не толкова перфектни такси. И… ако досега съм била в Гърция все за море, сега открих и планината там и бе прекрасно и обогатяващо изживяване!

Малей... ...Юле... , ама ти си готов адвенчър пътешественик и писател на пътеписи.
Да го направи това човек сам...с мотор...и то жена...Браво за куража!
Страхотно пътуване си си спретнала, снимките са си много хубави дори, местата през които си минала са страхотни и въобще...цялото приключение е невероятно!
Благодаря ти, че ни направи съпричастни!

Мдааа - готино каране се е получило. Бравос!

Болшинството от хората свързват природата на Гърция основно с моретата и плажовете им. А истината е, че Гърция е държава с доста висока средна надморска височина и много голяма част от територията ѝ е заета от планини. И то много интересни планини!

Малко над водопада е вр.Катафиди, откъдето гледката към долината, планината и всичките серпентини, по които си карала е зашеметяваща!

Със сигурност! Сега, като гледам на картата... и там ще да е невероятна гледка! Така че съжалявам, че не съм се качила и дотам. Макар че още почти 2 часа път идват - щях да замръкна в планината, а не исках. А е толкова красива и така приятно ме изненада!

Любашки, благодаря ти за милите думи! Не бих казала, че е особено добър пътепис, написах го за основно за себе си - просто пътуването е много близко и достъпно за всекиго и ме е срам да го пиша като експедиция в чужбина В един момент обаче реших, че си заслужава да драсна във форума точно за гръцките планини, наистина за българите са много неизвестни (или поне така ми се струва)... казах го вече по-нагоре, а и Иво потвърди. За мен беше страхотно изживяване в много аспекти!

Красота! Бавното и спокойно проучване и обикаляне на Балканите може да донесе на човек такива емоции и преживявания, като от доста по-далечни дестинации.
Колкото до болките в ръцете. Можете да повдигнете кормилото с повдигачи, като по този начин, стойката ви за каране ще стане по-изправена и няма да лежите толкова напред на ръцете си. Има повдигачи с различна височина, а има и такива, които освен нагоре, изнасят кормилото и малко назад към вас. Единствено трябва да се има в предвид, при подобно повдигане на кормилото, да не използват толкова високи повдигачи, че да станат по този начин прекалено къси и опънати жилата и спирачните маркучи на мотора, защото тогава нещата много се усложняват и оскъпяват с такова повдигане.

До върха пътя е черен. От самата хижа/водопада тръгва пътеката нагоре, а самият път от селото по-долу. Та, и да имаше време, щеше да ти е много трудно с индиеца да се качиш догоре. Иначе пътя не е никак лош.

Ето снимки на панорамата от върха отпреди няколко години.
на север, долу вдясно се вижда пътя, по който си се качила:


планинската панорама на изток, вляво се вижда черният път, къде пресича билото:


черният път продължава да се вие, слизайки на юг от билото:


долината на реката на северозапад:


и още две снимки от района - моста на река Аоос, до град Коница:




Поздрави,
Иво

Разкошна кошова крива има на този мост! Без изчисления, без формули и интеграли, без предварително напрегнат стоманобетон.... Направено само от камък, но стои, десетки, и стотици години. А сега нещо взеха да падат модерните мостове.

Красива е Гърция!
Вижда се и от твоите снимки украсени с разказ. Като гледам е неизбежно скоро и аз да яхна някой мотоциклет, че Любашки мира не ми дава

Да, много колоритна страна е!
От петък съм там и в неделя се прибрах...
Поздрави.

Вярно е, стига човек да има очи и сърце, време и желание, може много да види и научи и наблизо, и надалеч. Мога само да си пожелая повече пътувания занапред
За болките в ръцете - стойката ми е сравнително изправена (макар и не толкова, колкото примерно на ендурата, които съм виждала), от самото начало с този мотор внимавам да не пренасям тежест на ръцете. Поначало нямам болки в китките, мисля, че тогава факторите бяха трудният за мен на места терен, липсата на достатъчно почивка (имах само 1 истинска почивка от час - час и половина, колкото за обяда с Илияс и поглед към водопада) и постоянните спирания за по 2-3 снимки, които се изкушавах да правя. След всяко спиране после вдигам от пачия крак, което правя основно с ръцете, като се добави тук-там и по малко наклон... Нищо чудно
Впрочем ако ми се наложи да повдигам кормилото, ще стане сложно точно с кабелите и т.н., както споменавате - много са пестили от материали Да не говорим как бяха насукали и прекарали точно край кормилото кабелите оригинално, Сево ми ги е пренаредил.

Иво, много красива гледка. Като на длан... И из по-северните части на Пинд си скитал.


То и без мотоциклет става, иначе щях в някой мото-форум да пиша Ето, че гръцкият моторист бе отишъл там с родителите си в кола. Един приятел пък много се запали по карането на велосипед и тази година само педалите върти, забрави си мотора вече, даже май ще го продава!

Значи да чакаме още един разказ, задължително със снимков материал!