Бях си запланувала цял ден каране из парка Дзумерка (Tzoumerka, Чумерка), планината Пинд! Първоначално бях начертала това:
https://goo.gl/maps/gmBe5vEV8ME2Основните ми точки бяха една бензиностанция за зареждане, след която навлизах в планината; водопадът Катарактис (Katarraktis) близо до едноименното селце, скалният манастир Кипина (Moni Kipinas) и проходът по пътя към Антуса (Anthoussa) (мисля, че се казва Барос). На бензиностанциите отделях специално внимание, понеже бензинът ми стига за около 280 км, а в малките селца бензиностанциите може и да са затворени през почивните дни.
Към 10:30 напълних резервоара догоре близо до Куцелио и поех към полите на планината. Започваше обещаващо, с гледка към виещия се отсреща път, който ме очакваше:
При този завой край мен мина скутер и човекът намали, за да ме пита с жест дали всичко е наред. Като цяло по тези пътчета почти не срещнах хора и коли, единствено в селцата виждах жители – кой работи в градината, кой на раздумка в крайпътно заведение.
Вече се катеря по „отсрещния“ баир:

И всичко вървеше по мед и масло до Палайохори (Palaiochori), където изведнъж пътят към Ктистадес се оказа с отрязан асфалт и покрит с камъни. Спрях, погледах го тъжно, не се виждах да карам с моята гола моторетка неясно какво разстояние, докато се добера до асфалт. Обърнах и поех по пътя към Просилио. И какво? Само половин километър от Палайохори пред мен пак се откри завой без асфалт... А не беше утъпкано, камъните бяха като чакъла на нашите ж.п. релси – с остри ръбове и просто насипани ей така. Явно бях уцелила подготовка за ремонт на пътя, или поне така си го обясних. Предварително бях разгледала с гугъл стрийтвю основните точки от пътя и навсякъде си имаше асфалт. „Нататък не е за мен, ще се връщам... май само отдалеч зърнах нещо от този национален парк и с това ще си остана.“ А пред мен вече се бяха показали красиви върхове и зелени склонове, прорязани от виещ се път. Недоволно поех назад и така... до следващото кръстовище, където, без много да му мисля, хванах посоката за Баптистис. А там пътищата така се вият и къдрят, че в крайна сметка пак ме водеха в посоката към водопада
Параклисче със сянка край едно от селцата:
Спрях за снимка и за да пия вода – вече беше над 30 градуса. Проведохме „разговор“ с възрастна женица на гръцки, в който се уточнихме откъде идвам и накъде отивам. „Moni?“ - пита ме тя. Мони, мони, аз съм, смея се аз, явно ме питаше сама ли съм. Не знам гръцки, но все от химията помня нещо

Река Каларитикос, която скоро щях да пресека:


Наближавах селцето Михалици, пътят започна да става все по-тесен, дори еднолентов, на места с пясък и камъни – явно от поройни дъждове предишните дни. Точно преди реката завоят на шосето бе покрито и със засъхнала кал – водата бе влачила почва от склоновете към реката. По моста над Каларитикос имаше още влажни петна:
След реката започваше по-стръмно изкачване и... препятствие: два участъка, покрити с моите любими камъни. Първият – кратичък, 10-15 метра; вторият - може би 30-40 метра. Не стоях обаче да се чеша по каската, оттук можех само да се върна, а не исках. Прекосих първия камънак, на втория само си казах: „Подавай газ и не спирай, избягвай големи камъни, отпусни ръцете“ - и... минах. Препотена, изтръпнала, но вече от другата страна

Наближавах водопада и планината отново ме изненада с примамливи гледки:
До Катарактис имах още само един малък участък без асфалт, но си беше утъпкан и не беше проблем за моторчето ми – пресякох го бързо и пред мен се показа ресторантче, пред което пътят свършваше. Водопадът бе скрит зад заведението. Часът вече прехвърляше 2 следобеда, аз бях изморена и изтощена от горещината. Докато гасях мотора и слизах, край мен мина някакъв човек и се поздравихме. Стоварих си нещата на една маса и тъкмо сядах на стола, когато мъжът дойде и ме покани да седнем заедно. Така се запознах с Илияс, който бе довел родителите си из планината, за да им я покаже. Естествено, моторист, затова ме и заговори и се запознахме

Изобщо не усетих кога измина 1 час, така се бяхме разприказвали и подскачахме от тема на тема – разбира се, все свързани с пътувания и мотори. Оказа се, че Илияс често пътува из Родопите, има си любими места там и даже, докато разговаряхме, ми каза приблизителни разстояния, които бяха верни! Разпита ме накъде отивам, посъветва ме да мина през Антуса, пътят бил прекрасен (така беше, да!!!), увери ме, че няма да имам повече лоши участъци и най-вече ми даде идеята да се отбия и до Сирако. Syrrako е селце, изцяло построено от камък – както къщите, така и уличките, лъхащо на романтика и на стари времена. Разменихме с Илияс координатите си и се разделихме с усмивка и с желанието пак да се видим за някое съвместно каране.
Да кача няколко снимки и от водопада
Зад ресторантчето има пътечка с каменни стъпала, по които слязох:
и първо видях ето това:
„Хммм, не е лошо ручейчето, ама чак пък водопад, дали не са прекалили малко...“ - помислих си аз. Но погледнах вляво и:
Катарактис (което на гръцки си значи просто „водопад“) се изливаше от скалите
Илияс ми бе разказал, че водопадът е истински пълноводен през пролетта, когато се топят снеговете. Сега все пак бе краят на юли и въпреки това не беше пресъхнал.
Преди да потегля пак, седнах и огледах пътя. Сирако не беше голяма отбивка от запланираното, планинската част на маршрута ми се очерта така:
https://goo.gl/maps/euKKFWPQ8t52Общо около 240 км, щеше да ми стигне бензинът, като време горе-долу също (исках да карам по светло в планината, не желаех да съм на фар там). Трябваше само да внимавам с отбивките по пътя, за да не бия километри в грешна посока. Тук е мястото да кажа, че за упътване ползвах навигацията на Гугъл мапс, която често премълчава посоките на кръстопътищата, а ако се отклониш, тихомълком преизчислява, без да предупреди. Гад такава коварна
И така, надигнах се и тръгнах назад към Ктистадес и Сирако. Няколко снимки от пътя:


За голяма радост попаднах и на бензиностанция край Праманта, напълних догоре и продължих вече съвсем безгрижно


Пътят за Сирако се виеше все нагоре и нагоре из планината и бе много панорамен. Имаше и обратни завои, на места по-голяма денивелация, тук-там липсваха мантинели, а гледката бе прекрасна. Сирако отдалеч:
Пристигнах по горния път над селото, оставих мотора и се поразходих пеш. Улиците са каменни и се вият нагоре-надолу между къщите:
На покрива на тази къщурка бяха поставили саксийка с алпийски рози

Долу се вижда малък площад, на който се мяркаха хора:
Часът бе към шест и нямах повече време, поех назад. По пътя се спрях за няколко снимки. Поглед на изток в посока към Сирако:

И над сипеите към отсрещните планини:
Реката под мен:
И как се отправя на югозапад към Михалици:

Дъхът ми просто спираше: склонът, на който бях застанала, не беше на голяма височина (само около 1200 метра), но бе наистина стръмен и затова ми даваше усещането, че съм на много високо и всичко бе пред мен като на длан. Чак свят ми се завиваше, гледах и не можех да откъсна поглед. Снимка и на моторетката с надвисналата над мен почти отвесна скала:
Наистина с мъка се откъснах от това място и слязох по серпентините надолу, замаяна от видяното. Спрях за снимка край скалния манастир Kipinas:
Пътят се спускаше още надолу, прекоси пак реката (този път метален мост с железни плоскости, които се огъваха и простенваха под гумите) и започна ново изкачване. Поглед назад:
Срещу слънцето е, за съжаление... И поглед встрани и напред:

Пътят се изкачи, стана чист и равен - чудесен здрав асфалт без пясък и камъни:

Пътят от Каларити (малко след скалния манастир Кипина) до Антуса е около 25 км. Чист, пуст и празен – за цялото това разстояние се разминах само с два джипа, стадо крави и едно овчарско куче. Срещата с кучето не беше от приятните: опита се да ме „прихване“ и ме подгони, а беше едро – главата му беше на височината на седалката ми. Нищо, де, втора и газ и остана зад мен. А иначе много красиво животно беше! В един момент спрях за пореден път за снимка. Зад мен:
и край мен:

Бях почти в облаците

Или те се кълбеха край мен

На 1850 метра надморска височина е. Шосето направи рязък завой край един остър връх, който спираше облаците:
Надолу от върха бе чисто и ясно:

И панорамите от последните 6-7 снимки ме връхлетяха в рамките на 5 минути!!! Беше зашеметяващо, планината ми показваше едно след друго различните си лица. Развълнуваната ми физиономия (или поне каквото се вижда от нея) с върха зад мен:
И това, което ми предстоеше да измина:

Часът напредваше, минаваше 19:30 и трябваше да карам без много-много спирания. Не успявах да се сдържа обаче:
На всяко гасене на двигателя и сваляне на ръкавицата си казвах: „Хайде, само тази и после няма да спирам повече за снимки“ - и така доста пъти

Облякох си подплатите на якето, понеже започна да захладнява. Пътят се спусна в прекрасна дъхава борова гора. Черен и чист нов асфалт, който се виеше между дърветата... вече притъмняваше и наистина не спирах за снимки – не за друго, но просто наистина нямаше нищо да се вижда на тях. Това са ми последните кадри, вече след като излязох от гората на открито:
Оттук нататък имах само спускане из ниското през селца:
И последна снимка на вярното ми другарче, което изтърпя прищевките ми, жегата и ме прибра успешно:

На фар карах само последните десетина километра преди Калабака. Вечерта трудно заспах след всички вълнения, а и китките ме боляха (наистина ме заболяха вечерта, досега не ми се беше случвало!), отделно раменете и ръцете ми изтръпваха. Бях преситена, имах чувството, че в един-единствен ден съм преживяла, видяла и почувствала събития като за цяла седмица.
Планината цял ден ми поднасяше всякакви гледки, толкова разнолика и красива бе! И пътищата с постоянното си лъкатушене, изкачване и спускане, различно състояние и вид не ме оставиха да скучая

Ярък контраст с дългите магистрали с перфектен асфалт и не толкова перфектни такси. И… ако досега съм била в Гърция все за море, сега открих и планината там и бе прекрасно и обогатяващо изживяване!