Привет!

Този път няма да разказвам за експедиции с Тойотата или много километри с моторетката...
Преди точно една година получихме покана с жена ми да гостуваме на наш приятел в Ирландия. Той работеше в ИТ-то на Амазон от няколко години и живееше в апартамент в Дъблин. Предложението му беше да отидем за няколко седмици на гости. Първо 5-6 дена да направим някоя обиколка в държавата заедно. След това той си идваше за лятната ваканция в България и предлагаше да ни остави да се разполагаме в апартамента му. Звучеше прекрасно, но аз се дърпах доста преди да се навия окончателно. Свикнал съм да пътувам със собствените си МПС-та, защото стигането до крайната дестинация с личното превозно средство си е приключение само по себе си. Години наред си го напасвал и тунинговал по своите предпочитания и стил и винаги има един вътрешен гъдел дали машината ще се справи, къде и какво си пропуснал и т.н. В този ред на мисли правих предварителни разчети колко реално би ни струвало да стигнем до Ирландия с Тойотата. Реалностите обаче бяха, че не можехме да отделим нито съответния финансов бюджет, нито времевия такъв за подобно начинание. Ваканцията ни беше запланувана за три седмици през втората половина на юли и първата на август. Затова месец-два предварително букнахме самолетните билите с Ryanair, резервирахме кола под наем онлайн и си направих допълнителна застраховка като шофьор, така че при евентуален пътен инцидент да не ми се налага да плащам каквото и да било. Качих карти на OSM в гармина и реално бяхме готови за старт. Имаше малката подробност, че 1-2 месеца преди пътуването бях изтървал фотоапарата си, тялото беше оцеляло, но обектива ми беше останал без автофокус (ръчния също работеше на магия) и не знаех дали изобщо ще мога да снимам...

Денят дойде и рано сутринта ситуацията на Терминал 2 на летище София беше такава:



Изненадата не беше приятна, но нямахме какво да направим. Върнахме се обратно в града за да прекараме времето по нормален начин и за да не гладуваме на летището. Междувременно чакайки, аз се разрових в нета за да видя какви реално са правата ни за обезщетение при такива ситуации. Консултирах се и с адвокатска кантора, занимаваща се с такива случаи и бях подготвен какво трябва да направя за да получим тлъсто обезщетение. В случая, два-три месеца след като се прибрахме, а междувременно бяхме разменели десетки мейли и обаждания с кол-центровете на Ryanair, получих банков превод от тях на стойност 800+ евра (сума, която покри самолетните билети в двете посоки и още не малка част от целия бюджет). Реално полетът се забави с още 2 часа... Най-накрая кацнахме в Дъблин благополучно. От терминала бусче на рент-а-кар фирмата ни извози безплатно до техния офис (в района на летището) и получихме едно чисто ново Рено Клио с пробег от едва 4000км. Въпросното рено за мен имаше само три плюса - разход на гориво между 4 и 5 литра безин, това че беше с вградена навигация, базирана на iGO и че беше най-евтиния вариант за рент-а-кар. До последния ден не можах да разбера реално с какъв двигател беше това животно, нямаше стрелка за температурата на двигателя, а само две лампи - синя и студена! За градска кола става, но не ми достави никакво удоволствие от шофирането.

Чухме се нашия домакин, похвалихме се че най-накрая сме в Дъблин и дори имаме вече кола, уговорихме се да минем да го вземем от офиса и се сблъскахме с ирландкста действителност. А тя направо ме зашлеви яко! За пръв път карах в ляво ориентирано движение. Пътищата в Ирландия са доволно тесни, а в Дъблин пътната маркировка и знаци са толкова претрупани, до степен да объркват! Реално за чужденец, който тепърва се сблъсква с тази обстановка е доста шокиращо. За човек, свикнал да кара в България, където лентова пътна маркировка изцяло липсва или едва се забелязва по асфалта, тази реалност по пътната мрежа в Ирландия ти се струва като сложни чертежи, които трябва да разчиташ за част от секундата, за да направиш правилната маневра. Предсатвете си нормално градско кръстовище, в което започват едни жълти пунктири, указващи докъде можеш да навлезеш в кръстовището, за да може ако те хване червено, да не блокираш насрещния трафик, който тръгва при тяхното зелено! И всеки спазва стриктно абсолютно всичко, самите кръстовища не са блокирани, градския транспорт успява да се движи и цялото нещо работи! Естествено първите няколко десетки километра до офиса на Амазон бяха един най-кошмарните за мен (човек, който изобщо не се притеснява да шофира при арабелите в Близкия Изток)! Но пък шофьорите са толкова толерантни и спокойни, и приемат всяка твоя грешка и неувереност с усмивка и търпение, че това определено предразполага за бързата адаптация. Това пък си има и минуси за нас дивите балканци и в един момент към края на пътуването ми беше абсолютно скучнно да шофирам в Ирландия

Събрахме се с нашия приятел и под зоркия му и критичен поглед и вещите напътствия, относно местните особености на шофиране, стигнахме в апартамента. Междувременно бяхме минали да напзаруваме пици за вечеря. Голяма семейна пица беше на цена от около 20 евра и това ме накара да се ококоря. Но както си бяхме коментирали с жена ми доста пъти, когато съм в Западна Европа трябва да спра да конвертирам цените на храната в левове, за да мога да преглъщам нормално и да се радвам на ваканцията На по кенче Гинес се наприказвахме добре (не се бяхме виждали отдавна) и направихме груб план за следващите дни. Казахме си "лека нощ" и всеки по леглата.

следва

Сутринта започна с наставления от нашия домакин за битовите особености на ирландците, как се влиза/излиза в подземния гараж и т.н. и т.н. На по чаша чай/кафе ни направи груб план къде и какво да видим в близката околност (няколко десетки километра) на Дъблин, тъй като той все още беше на работа следващите 1-2 дни.

Първата ни спирка беше в замъка Powerscourt. Обширно имение с красиви градини.





имаха си и играчка за пораснали:



На няколко километра отстояние се намираше водопадът Powerscourt:



Неприятно се изненадахме, че за природна забележителност трябва да плащаме вход, но това е положението и трябваше да свикваме за напред. Въпреки, че беше делничен ден, полянките бяха пълни с млади майки и дребосъците им.

Цветовете на дърветата по околните склонове наистина бяха живописни:



Отправихме се към едно странно за Ирландия място, което сами бяхме открили от ровене в интернет - Victor's Way Indian Sculpture Park. Местен човек от заможно потекло в един момент отказал да наследи семейния бизнес и заминал за Индия, където живял доста време. Беше се завърнал в родината и пресъздал индийската митология чрез интересни статуи, насред полето. В момента функционираше като музей на открито и собственикът се изхранваше от това. Много начетен човек, с когото си говорихме на изпроводяк за теория на игрите и куп философски въпроси...





Обиколката беше около час и наистина се забавлявахме. Люлякът беше цъфнал и допринасяше за доброто настроение.



Отправихме се към Glendalough - ледникова долина в планината Wicklow. Страхотен парк с няколко езера и останки от стар манастир.









Продължихме да караме из планините Wicklow. Бяхме хванали панорамен път и наистина беше красиво! Попаднахме на интересен водопад покрай пътя:



Това е колата, с която навъртяхме не малко километри следващите няколко седмици:



Вижда се колко е тясно пътчето. Оказа се, че това е така из цялата страна. Навремето, когато е са строени пътищата, земята е била всичко, което местните са притежавали. Съответно и цената ѝ е била много висока. Държавата не е могла (или не е искала) да плаща много и е купувала минимална площ откъдето да прекара пътищата. Затова те са толкова тесни. Лошото е, че на места местните имоти са с каменни огради от редени камъни и две коли за да се разминат трябва буквално да "ошкурят" вратите! Този ден на няколко пъти по този маршрут за да се разминем, трябваше да връщам назад.

някъде из планините Wicklow:



Пак там, това се оказа частен имот и имаше доста табели забраняващи разходките:



Вечерта прекарахме в разходка по един от кейовете на Дъблин, с кенчета Guinness и сладки приказаки...

следва

Супер!

Супер.Очаквам продължението!