Здравейте приятели, искам да ви споделя нещо уникално, което преживях и което...най-вероятно едва ли ще ми се случи повече до края на живота.
И така...Идва уикенда, а аз нервно се ослушвам дали ще има каране или не.Да обаче...освен да си напрягам слуха, друго не се случва.Явно, си мисля аз...тази седмица ще е почивка, ама...то каква почивка от...почивката , както разбирам и чувствам аз карането на мотоциклет
Не се стърпявам и започвам да призвънявам по телефоните.Да ама всеки нещо зает и ...започнах да се отчайвам.
Така идва неделя.Ставам и се чудя какво да правя...не ми се стои у дома, а ми се кара, защото така се отпускам и си почивам след тежката седмица.
Последен опит...звъня на Марто от Н. Загора.Той обаче ми заявява, че ще кара...ама имал нужда да бъде сам.Брей...викам си, явно не съм единствения с такава нужда от време на време.Разбирам го напълно, защото знам какво е...
И така без план, без посока, просто се облякох и слезнах да извадя мотора от гаража...
Не знам защо...но когато съм сам и когато нямам конкретен план винаги ми се иска да пътувам от Казанлък по подбалканския път към София.Пътя е хубав, но...не е нещо заинтригуващо за каране на мотор, обаче...привлича ме като магнит и това си е.Може би е заради планината от дясно и простора под нея.
Слагам каската, пускам си музика в хендсфрито и потеглям.Напускам града и се отправям пак в тази посока.Притегателната сила си е притегателна и ...сякаш мотора сам си знае пътя.Времето е прохладно и аз се отдавам на пълен релакс.Не бързам, колите ме изпреварват...ами да карат, днес не съм в настроение да се надбягвам с никого.Първа спирка беше още веднага след с. Ягода, защото утрото ми поднесе прекрасна картина на планината над Мъглиж.Всичко беше свежо, а облаците се издигаха на върха придавайки му вид на димящ вулкан...
Продължавам и скоро подминавам Казанлък.Ето, че вече се и движа по пътя който така ме влече...Докато карам изведнъж се присещам къде мога да отида и какво да правя...Ами да...скоро гледах някой във фейса беше пуснал снимки от околностите на с. Ясеново, където беше снимал доста макове.Тъкмо си казах съм на разклона, направо да отлепям нататък, но...Замислих се и си казах, "абе я да си покарам по подбалканския, на връщане ще се отбия за десерт", и така продължих...
Карах съвсем безцелно и дори не си мислех до къде и ще стигна.В един момент на Гъбарево се отбих от пътя и поех по черен път.Знам, че там има видимост към вр. Ботев и ми се прииска да го зърна.
За съжаление...върхът беше обвит плътно от облаци и не се виждаше/на следващата снимка в горния ляв ъгъл/....
...обаче за компенсация от дясно се кипреше невероятна нива засята с рози.Беше много готино чувство, защото знаеш, че скиташ из Розовата долина и това някак допълваше картината...Описанието е с две думи.
Красота и аромат!
Мятам се пак на седлото, внимателно се връщам на пътя, но...посоката продължава да е все на запад.Чак в един момент се замислих..."абе аз така мога да си карам докато ми свърши бензина"...
Успокоих се обаче , че реших още малко и да се връщам вече.То малко , малко...и след следващия завой стигнах Карлово...
Не бях го планирал, ама така се получи.Снимка на града от горе...
...и газ на обратно.
По пътя си набелязах няколко местенца за снимане, които реших да им обърна внимание на връщане.
Първото беше много готино нацъфтели макове, лавандула и маргаритки...като цветен килим на фона на Средна гора.
Следващата спирка беше разклона за с. Тъжа.Този разклон ми е страшно любим, и когато имам възможност спирам там.Гледката към Ст. Планина е страхотна.В днешния ден обаче, пристигайки там буреносни облаци стръвно прииждаха над планината.Чувството беше, че...мрака идва да погълне светлината.Получи се доста интересна светлина, която се менеше постоянно.Разбира се опитах да направя няколко кадъра и ето най-ставащите от тях.
Беше невероятно красиво, въпреки мрачното и почти черно небе.Някак всичко изглеждаше различно, нестандартно и приказно...
Времето напредна и нещо ме бутна да потеглям и към крайната си дестинация на лов за макови полета.
Скоро стигам разклона и тъкмо отбивам и...завалява дъжд.Ами нормално е...то хем да има облаци и драматично небе, хем пък и хич да не ме завали...малко множко искам.Спирам без да гася мотора, вадя горнището на дъждобрана и го нахлузвам точно в момента в който дъждеца се превръща в порой...
Ако ми беше за пръв път да ме вали на мотор...сигурно щях да се паникьосам и да се откажа да карам в пелерината от дъжд, но аз просто включих на първа и под смаяните погледи на хората от съседната бензиностанция,потеглих към заветната цел.Дъжда беше толкова силен, че сигурно само след 20-30м. и са ме изгубили от погледите си.
Карането в дъжд не е опасно/макар много хора да смятат , че това не е така и то в това число много мотоциклетисти/, стига обаче да осмисляш пътните условия и да управляваш мотоциклета съобразено с тях.Ако продължаваш да си караш, все едно е сухо...ами опасно си е...
От опит знам, че подобен проливен дъжд обикновено е за кратко време и сега се случи същото...Точно след 5км. и вече дъжда беше спрял.
Стигам отбивката и поемам по правия като струна в първите си няколко километра път към с. Ясеново.
Обикновено пътища като този те предразполагат да навиеш газта и да караш бързо, но аз отново не бързах...Движех се лежерно с 70км/ч, докато не видях нещо, което ме накара да изляза от унеса...
Точно пред мен в дъното на пътя над нивите с житата се стелеше черен вихър...
Не черен облак, а спираловиден вихър с доста големи размери, точно като по филмите...
Чак не повярвах на очите си в първия момент.Някак от само себе си подкарах мотоциклета по-бързо и по-бързо и ...В един момент се движех срещу вихъра с 120-130-140км/ч, а дупките с които беше осеян пътя в голямата си част ги избягвах по усет и с периферно зрение.
Имах чувството, че вече не карам аз, а..., че вихъра ме засмуква и увеличава скоростта ми.При тази скорост би трябвало да съм го достигнал за секунди или ...минута -две, но аз имах чувството, че карам към него цяла вечност.
Гледката на приближаващия вихър беше уникална, величествена и ...хипнотична.
В един момент от центъра на спираловидния вихър, започна да се показва израстък, който за секунди придоби формата на гигантско жило.
При тази скорост аз щях да съм под него само след секунди, но...изведнъж някак успях да се завърна поне частично в реалността.Спирачките които забих бяха страшни, а отзад червен Опел за малко не ме блъсна.
Слязох, подпрях мотора и с треперещи ръце от вълнение се опитах да направя снимка.
Вихъра като видя, че няма да ме засмуче, започна да вилнее и беснее из близката нива.
За момент острието на жилото се скри и аз си помислих , че си отива, но...не...Просто вихъра събираше сили и забесня още повече опитвайки се да достигне мен и всичко което може да докопа долу на земята.
Стоях и не мърдах.Погледа ми беше вперен само във въртопа на главата ми.Чувството...ами то беше, че все едно се отваря портал между световете и всеки момент същества подобни на Пришълеца ще започнат да се материализират на земята...
Пълна лудница...Ръцете ми продължаваха да треперят и снимките направо не знам как са се получили.Явно стабилизацията си е свършила работа, макар и обектива да не е нещо особено.По-късно дори колега от една фото-група ми спомена, че е мислел,че от статив съм правил кадрите...
Какъв статив, какви подготовки...Вихъра се появява, издърпвате, оставяте без дъх, хипнотизирате и всичкото това, без дори и за миг да си си мислел , че това може да ти се случи...Пълна фантастика, ама..наяве...
Много хора във Фейсбук ме попитаха дали не било страшно.Ами като се замисля...трябва да е било.Там сам сред полето и бушуващия вихър на главата ти, който гневно протяга пипалото си и иска да те сграбчи и да те отнесе с него...Само, че аз за страха тогава не мислех нито го усещах...Просто стоях хипнотизиран и от време на време с треперещи ръце от вълнение/особено, когато се приближаваше повече към мен/, се опитвах да правя някакви снимки.
Имайте предвид, че снимките лъжат...Обектива смалява обекта и го кара да изглежда доста по-далеч от реалното, та смятайте...
В един момент, явно вихъра се измори...Сякаш разбра, че нищо няма да успее да грабне със себе си и пред очите ми за секунди пипалото му се раздроби на малки парченца и изчезна, сякаш никога не го е имало...
Вятъра утихна, а аз очаквах нещо още по-грандиозно да се случи.Стоях безмълвен и не можех да осмисля на какво бях станал свидетел.
Бавно се обърнах и се насочих към мотора.Тръгвам все още невярващ, че всичко е свършило.Потеглям, но...назад към дома, защото след всичкото това смятах, че не са ми останали сили за друго...
А маковете...за които бях тръгнал...Какво стана с тях, ме попита позната...???
Ами ето ги...на връщане , след като се успокоих малко и отбих точно до правилното място.Само ,че...доста време си нормализирах дишането и виждах пред себе си уникалната гледка на разярения феномен, който сякаш участваше в корида и беше най-мощния и най-бесния бик...
Едва като запалих мотора след 10-тина мин. съзрях маковете до мен.
Карайки към дома отново ме заваля, но сякаш не ми направи никакво впечатление.Спрях на изхода на Казанлък да пия едно кафе на бензиностанцията, чух се със семейството и приятели, но...някак направо не смеех да им разкажа какво съм преживял и видял.
Този ден ще го запомня за цял живот.Случиха ми се толкова хубави неща от красотата на планината, облаците, маковете, до...това невероятно шоу на майката природа, което беше страшно, но беше и красиво и хипнотично... При това...излета беше без посока, без цел и без подготовка.
Явно когато има да се случва нещо...то се случва, и ако знаете пък ...
КОЛКО МАЛКО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК , ЗА ДА Е ЩАСТЛИВ!!!
П.П.Снимките ги гледайте на цял екран/клик на снимката и в долния десен ъгъл разпъвате/, мисля че няма да съжалявате и за стотна дори!!!
П.П.П. Ето и линк към цялото албумче със снимките:
https://www.flickr.com/photos/143986505 ... 245704745/
Поздрави на всички!