И така...идва петък, гледам прогнозата, а тя...за разваляне на времето.Това месец март, поради женската си същност ли, поради що ли...ама много рязко изпада от една крайност/слънчево и горещо/, до друга/студ, вятър и дъжд/...в събота обаче времето го даваха да се разваля чак в следобедните часове и в това аз видях шанс все пак...нещо на близичко, ама да бръмна с машинката.Ставам сутринта, гледам термометъра все още показва едва 9-10 градуса, но мен не ме свърта.Звънкам на приятели мотористи, но...по различни причини въпреки желанието им не могат да ме придружат...
Ами какво пък...да не е първия път когато ще карам сам.Обличам се, вадя моята любима от гаража, позабърсвам я от прахоляка, а през това двигателя и тихо мърка, зареждам до горе и потеглям.Е да...ама накъде...???
Предната вечер гледах пустата му карта и главата ми нищо не роди.Навсякъде в околовръст на около 100-150км. сме ходили и то не еднократно...Та на къде, докато закопчавах каската на бензиностанцията все още не знаех.Това пък обаче му е хубавото на карането сам.Пълна свобода...можеш да решиш да завиеш на ляво или на дясно в последната секунда.Тръгвам, карам бавно в града и изведнъж ме осени една идея.Преди много години, когато ходих често за риба и обикаляхме с верни другари реки, езера и пресевни, доста често обект на тези ни похождения беше р. Тунджа и пресевните и...Та идеята ми беше накратко...не бях минавал с години по едно по спомен готино и китно пътче, а именно от с. Злати воевода до Струпец...Така посоката беше ясна, имах цел и маршрута се оформи бързо в главата ми, а именно...Н. Загора-с. Злати воевода-с. Струпец- от там хващам под балканския път обратно и през яз. Жребчево -Мъглиж и затварям кръга отново в Ст. Загора/около 150 км. цялата обиколка/
Докато се оформяше плана в главата ми, аз вече се носех извън града в избрана посока.Времето беше хубаво, бях си пуснал музика в блутут интеркома на каската, двигателя боботеше равномерно с уникалния звук на V2, а вятъра...вятъра ме галеше нежно и леко се надпреварваше с мотора извивайки леки вихърчета.В такива моменти бягаш от действителността.Оставаш само ти и машината, която прави послушно това, което и кажеш.Мислите бушуват в главата ти, а музиката в говорителчетата подклажда емоцията и преживяването.Бих дал определение на това състояния само с две думи...пълна свобода!!!
Скоро подминах Н. Загора и продължих напред, а когато стигнах с. Злати воевода за малко да пропусна отбивката за с. Струпец...Толкова отдавна не бях минавал по този път, да направо ми се губеше...Все пак навреме виждам табелата, която макар и невзрачна си я има и се чете.Завивам и потеглям по основния път, заради който дойдох чак до тук.В началото той не е нещо особено и дори се почувствах леко разочарован...Сякаш други картини имах от далечното минало и вече дори си помислих, че...явно се сещам за някое друго място и го бъркам с този път.Тогава обаче...пътя ме отведе до р. Тунджа и започна да се извива покрай коритото и.
И не само това...пътя стана буквално тясна асфалтова алея...все едно си в парка.От ляво равни полета с покълнало жито ти даваха илюзията, че зеления килим е някаква поляна с райграс, а над тях пък острите върхове на Средна Гора се изсвисяваха стръмно нагоре и правеха картината много внушителна.
От дясно пък...се виеше р. Тунджа.
Тя правеше красиви завои, на места вървеше бърза, на други места забавяше ход и се превръщаше в почти неподвижни езерца с тихи и примамливи за рибарите заливчета.
[Пролетта вече чукаше на вратата и част от пейзажа постепенно беше започнал да изглежда със зелената си пролетна премяна страхотно!
Едно от нещата, които ми харесват на соловите трипове е това, че...в продължение на кратко време и късо разстояние можеш да спираш когато си искаш и колкото си искаш, за разлика от когато се движиш в група...Тогава повече се кара и не се спира толкова много за снимки и разглеждане.Разбира се...тогава пък си има друг кеф и това да покараш с приятели и компания.
Сега обаче бях сам...и спирах където си поискам.Дори...напреко на пътя...абе чувствах се господар на всичко наоколо...
Снимах реката, снимах планината, снимах и моята любима на фона на тази пролетна красота.Въобще...пълен релакс и невероятно удоволствие.Пътчето беше освен готино и почти непосещаемо, та си позволявах да спирам където си искам.Дори на моменти имах чувството, че съм сам на този свят...
Скоро "алеята в парка" свърши и стигнах в с. Струпец, а от там и се качих на под балканския път.Подкарах по-бързо и чак тогава разбрах, че наистина въпросното пътче го минах все едно пеш...С вдигнат визьор, за да усещам вятъра и слънцето и карайки супер бавно...Наистина беше готино и карай вече по обратния път, някак мислите ми бяха все още там...на "алеята от парка"
Последва и достигане на следващата дестинация от разходката, а именно яз. Жребчево и потопената Църква!
Ходил съм много пъти там и с кола и с мотор, но за пръв път отивах сам...и то на мотор.Достигайки края на пътя малко над потопената Църква, следва спускане по изровен черен път гарниран с камъни и страничен наклон.Тръгнах да го спускам с много бавна скорост и...терена ми изигра лоша шега.Задната гума се плъзна по склона странично и...Аз спрях моментално, но тежкия мотор се килна към надолнището и удържане нямаше.Резултата...изтървах мотора и той се сгромоляса на земята.От отдушника на резервоара, започна да изтича бензин, защото де-факто мотора беше паднал и стоеше не водоравно, а наклонен надолу...
При предишни няколко изтървания на мотора/почти всички от статично положение и той между краката ми/ го бях вдигал въпреки 230-те му килограма с лекота и ми беше много чудно за какво толкова се превземат по телевизията и нета разни колеги, та чак и специален начин за повдигане на мотора има измислен за подобни ситуации.Обърнах се и се опитах да го вдигна нормално, но...той буквално не помръдваше.Тогава разбрах, че явно си има защо да е измислен способа при който вдигаш тежкия мотор на зад подпирайки го с гърба си.Огледах се наоколо за евентуална помощ от някого, но...нямаше нито кой да ми се присмее/не, че е смешно де/, нито кой да ми помогне.Тогава разбрах обратната страна на медала...или недостатъка да си сам с мотора и да нямаш верни другари, на които да разчиташ в подобни трудни моменти.
Със сетни сили заради стръмния наклон, след доста напън успях да го изправя срещу стръмния склон и внимателно спуснах мотора до по-равното надолу.Подпрях го и огледах за щетите.Нямаше кой знае какво/счупено дясно огледало, одран десен куфар и одрана пластмаса на краш-тапата/.Върнах се нагоре и си събрах както имаше разпиляно от огледалото с цел да си го залепя в последствие.
В крайна сметка...слезнах съвсем до долу, направих и няколко снимки на църквата,...
...подишах страхотния и прохладен въздух, след което щурмувах наклона на горе.Винаги на горе е по-лесно.Така беше и сега.С малко буксуване и занасяне по облите камъни, които се разместваха под колелета ми в крайна сметка изскочих горе на разбития асфалт и се понесох по обратния път.
Карах механично и си мислех за цялото изживяване днес.Мислех си за превратностите, за добрите и лошите моменти.Не съжалявах нито за секунда от изживяното, защото първо релаксирах, а след това премеждието ме направи още една идея по-мъдър и по-опитен в подобни ситуации.
Така след още 40-50 километра се прибрах, а деня и излета ще запомня като един от най-емоционалните за мен!
П.П.Мотора си го поправих още в неделя и е готов за следващото предизвикателство
П.П.П.Пускам ви и албумчето с кадрите от този невероятен ден.Разгледайте го на цял екран за по-добро качество, че тук софтуера направо разказва играта на снимките/кликвате на кадъра и след това иконката за целта е в долния десен ъгъл и после със стрелките/, мисля, че няма да съжалявате.Снимки от премеждието нямам, защото по разбираеми причини бях зает с други дейности по това време...:
https://www.flickr.com/photos/143986505 ... 694605885/
Поздрави на всички!